Мозъкът си седял един ден пред бюрото. Изведнъж влезнал черния дроб:
– Мозък, искам обезщетение!
– Защо бе, какво става? Дай поне три основателни причини.
– Ами хората са невъзможни! Пият, друсат се, ядат кофти храна… и всичко през мене минава!
– Добре де! Ще ти дам обезщетение.
След малко писва белия дроб:
– Мозък, така не може! Направо ме направиха на парцал! Пушат, дишат лепило, а и тоя въздух… искам обезщетение!
– И ти ли… добре, ще ти дам обезщетение.
Настанало малко спокойствие. Изведнъж влиза кура:
– Мозък! Искам двойно обезщетение!
– Ти пък на какво основание?
– Ами през последните две седмици не съм спирал да работя, все се завирам по разни тъмни и влажни места – направо ад!
– Аз пък сега ще ти кажа защо няма да ти дам никакво обезщетение:
1) дървиш се на хората;
2) плюеш ги в лицето;
3) дори ми идваш небръснат на работа, а за костюм да не говориме…

Веднъж директорът на затвора извикал при себе си палача и му направил строга забележка да не се отнася толкова грубо с осъдените на смърт. Вярно, че хората са обречени, но все пак до последния момент и те имат право на човешко отношение.
На следващия ден водят един осъден на смърт. Посрещнал го палачът пред бесилката, протегнал ръка, погалил го под брадичката и се ухилил:
– Гъди, гъди, гъди! Кого ще бесим днес, а?

Майката беснее из стаята. Синът й трепери в ъгъла. На рамото му е кацнал смъртно уплашен папагал, който прилича повече на таралеж, отколкото на папагал.
– Омръзнахте ми и двамата! – крещи майката. – Всеки ден някой ми се оплаква от вашите цинизми! Няма да излезете от тази стая, докато не ми кажете кой кого учи на тези простотии!